Животът —

няколко обиколки около слънцето,

няколко усмивки,

няколко сълзи,

няколко влюбвания…

и няколко раздели.

Няколко срещи на души,

няколко вдишвания,

няколко издишвания —

и цял един безкрай между тях.

Това е той —

от първия дъх,

роден от поезията на света,

до последния,

когато тихо се разтваряме

в безкрая…

и отново ставаме звезди.

А слънцето —

то ни буди.

Дарява ни сила.

Пали искри в очите ни.

То е светлината,

която носим вътре в себе си —

искрица от вечността,

скрита в човешко сърце.

Погледни нагоре…

виж —

слънцето грее,

усмихва се.

Както то озарява света,

така и душата ти свети,

дори когато навън е тъмно,

дори когато вятърът е студен.

Защото, знай —

светлината

най-силно сияе

в тъмнината.

Носи слънцето в сърцето си —

то е пътят,

то е утехата,

то е пламъкът, който не угасва.

Слънцето лекува,

гали най-нежните ни сетива,

усмихва се на всяка утрин,

в която сме живи.

То е дар.

Дар от Бога.